"Правен свят" представя разработките от Националния конкурс за студентски научни съчинения
Бащинство. Проблеми при оспорване на презумпцията за бащинство в хипотезата на чл. 62, ал. 4 от Семейния кодекс
Произходът е биологичната връзка между две лица, от които едното е баща или майка на другото. В своята практика адвокатите трябва да бъдат много добре подготвени теоретически, за да могат да помогнат на своите клиенти, изправени пред проблеми, които произходът може да предизвика
Бащинство. Проблеми при оспорване на презумпцията за бащинство в хипотезата на чл. 62, ал. 4 от Семейния кодекс

Отличените участници в Националния конкурс за студентски научни съчинения, снимка: фейсбук страница на издателство Сиби

 

На 12 май 2018 г. в Ректората на Софийския университет “Св. Климент Охридски” бяха представени резултатите от Националния конкурс за студентски научни съчинения.  

 

“Правен свят” представя разработките на студентите, които бяха отличени от жури, включващо преподаватели от юридическите факултети на четири висши учебни заведения и съдии. 

 

Разработките се публикуват във вида, предоставен на “Правен свят” от техните автори. 

Въпросите, засягащи произхода винаги са твърде актуални, защото пряко засягат човешката личност. Това се дължи на факта, че произходът е биологичната връзка между две лица, от които едното е баща или майка на другото. Той предизвиква интерес както в практиката, така и в теорията. В действителността физическите лица като правни субекти много често са изправени пред това да са без установен произход, да бъдат деца на родител, с който нямат никаква кръвна връзка, да имат извънбрачни деца[1], да припознават дете и прочее. Посочените житейски ситуации са израз на значимостта на произхода като юридически факт. Така в своята практика и самите адвокати трябва да бъдат много добре подготвени теоретически, за да могат да помогнат на своите клиенти, изправени пред проблеми, които произходът може да предизвика.

С приемането на новия Семеен кодекс от 2009г. бе въведено правото на детето да оспори презумпцията за бащинство. След отмяната на чл. 65 ЗЛС през 1953г. до 1 октомври 2009г. не се предоставяше подобно право на детето. Няколко години по-късно през 2015г. ВКС излиза с Тълкувателно решение №2 на ОСГК, което въведе задължителна съдебна практика по тълкуването и приложението на чл.62, ал.4 от СК, която дава право на детето да оспори презумпцията за бащинство в срок от 1г. след навършване на пълнолетие. Това създава редица проблеми, които мисля да представя в настоящата разработка.

2. За произхода

По правната си същност произходът представлява биологична връзка на детето с жената, която го е родила, съответно с мъжа, от когото то е заченато. Разгледана от позицията на родителите, биологичната връзка се нарича майчинство или бащинство, а от позицията на детето – произход. Майчинството, бащинството и произходът са корелативни понятия и изразяват едно и също отношение, наблюдавано от различни аспекти[2].

Произходът е юридически факт с правопораждащо действие. То се изразява, на първо място, в това че неговите правни последици засягат правоотношения, обхванати от гражданскоправния статус на физическите лица, а именно: съставя се акт за раждане; родителите определят собственото име на детето, а бащиното и фамилното име се оформят на основата на бащиното и фамилното име на бащата[3]; придобиват се правните качества "майка", "баща" и "дете".

На второ място, от този юридически факт възниква семейното правоотношение между родител и дете, чието съдържание намира израз в правата и задълженията на родителите спрямо децата и обратно.

Трето, произходът стои в основата на родствените връзки, а родството като юридически факт също има правни последици със свое правно значение[4].

Правната уредба на установяването на произхода се отличава с трайност на правните решения, обусловен от факта, че човек се ражда от половата връзка между мъж и жена и именно това е естеството на възпроизвеждане на човешкия род. Но тя е и в крак с времето, защото е съобразена с научните постижения в генетиката и медицината и потребностите на личността. Пример за това е уреждането на произхода от бащата чрез признаване действието на презумпцията за бащинство при изкуствено оплождане на майката (чл. 32 от СК’68), уреждане на произхода при зачеване на детето с използване на генетичен материал от жена, различна от тази, която е родила детето (чл. 31, ал.1 и чл. 33, ал.4 СК’85). В сегашния Семеен кодекс от 2009г. е уреден произходът на детето при асистирана репродукция (чл. 60, ал. 5, чл.61, ал.4 и чл. 62, ал. 5)[5].

Произходът е биологична връзка, а не правна. Като такъв, произходът представлява биологичен факт, който придобива правно значение, ако бъде установен от изчерпателно изброените в закона способи (чл. 60, ал. 1 и 2, 61, 64, 68, 69 СК). Затова и всички искове за установяване и оспорване на произход са от категорията искове за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение по смисъла на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, а не са установителни искове за установяване на съществуването или несъществуването на едно правно отношение или субективно право по чл. 124, ал. 1, предл. второ ГПК. Затова предявяването на иск за установявасне и оспорване на произход е допустимо само в изрично предвидените в закон случаи (аргумент от чл. 124, ал.4, изр. 2 ГПК).

2.1 Основни начала

Уредбата на произхода се съдържа в чл. 60-73 от СК от 2009г. Регламентацията обобщава приемствеността с регламентацията по стария Семеен кодекс от 1985г. Съществуват и доста промени, които са доказателство, че има налице и нови положения в уредбата, което само по себе си е и израз на извършената реформа, за да се избегнат неуредици в обществените отношения[6].

Приемствеността се определя от принципите, върху които е изграден произхода. Те предопределят съдържанието на регламентацията и оформят "духа", в който трябва да се тълкуват и прилагат отделните разпоредби в тази глава от кодекса.

На първо място, са двата конституционно провъзгласени принципа за равенство между децата независимо дали са извънбрачни, или от брака, и на особената закрила на децата. Законодателството ни относно извънбрачните деца има следната хронологическа последователност:

1. Законът за припознаване на незаконородените деца, за узаконяването им и за осиновяването от 12.01.1890г. ;

2. Законът за извънбрачните деца и осиновяването от 26.11.1940г. ;

3. Наредба-закон за брака от 12.05.1945г. , закрепен в чл. 26, ал. 3;

4. Конституция на Народна република България от 1947г.

Оттогава присъства винаги в основния закон. Този принцип е уреден и сред принципите, върху които се градят семейните отношения в чл. 2 от СК от 2009г. В основата на този принцип стои меродавността на кръвната, а не на брачната връзка като източник на семейни правоотношения между родителите и детето[7].

Особената закрила е основен смисъл на всички правила относно децата. Конституцията поставя семейството, майчинството и децата под закрилата на държавата и обществото (чл.14 КРБ), определя отглеждането и възпитанието на децата за основно право и задължение на техните родители, предвижда подпомагане от държавата, а когато няма грижа от близките е установена и особена закрила от държавата и обществото.

Принципът за истинност на произхода е следващият в тази класация. Той се изразява в изискването за установяване на обективната истина относно биологичната връзка. Законът не установява формални правни пречки за търсене на извънбрачния баща, допуска безсрочно дирене и оспорване на произхода от майката, допуска наличният произход да бъде оспорен, за да се открие път за търсене на истинския произход (аргумент от чл. 71 СК).  Налице е и отсъствие на ограничения досежно вида на допустимите доказателствени средства по исковете за оспорване и установяване на произход. В чл. 72, ал. 2 при смърт на бащата или майката е уредено и правото да се оспори/установи произход срещу техните наследници.

Следващ принцип е този за стабилност на произхода. Изразява се в това, че щом произходът е установен веднъж по надлежния ред, се осигурява стабилност, защото той предопределя пряко съществени елементи от гражданскоправното положение на физическите лица. Стабилитетът е обезпечен с няколко начина:

1. Императивна забрана за търсене на нов произход, преди наличният да бъде оборен по установения ред.

2. Преклузивни срокове за предявяване на искове за търсене или за оспорване на произхода. Те не подлежат на спиране, прекъсване и възстановяване и се прилагат служебно. С тяхното изтичане се прекратява и самото материално субективно право на търсене и оспорване на произход.

3. Ограничена легитимация  - законодателят се е съсредоточил върху биологичния триъгълник: майка-баща-дете. Когато се оспорва произход от майка, установен с акт за раждане, кръгът на активно легитимирани е разширен максимално: детето; жената, посочена в акта за раждане като майка; нейният съпруг; жената, която претендира, че е майка на детето; мъжа, който претендира, че детето е родено от неговата съпруга. Легитимацията на съпрузите се обяснява с това, че в зависимост от изхода на спора по отношение на тях ще преустанови/прояви последиците си презумпцията за бащинство на съпруга на майката по чл.61, ал.1 СК [8].

 Последният основен принцип е за законоустановеност и изчерпателно изброяване на способите за установяване и оспорване на произхода. Той гласи, че правните средства за оспорване и установяване на произход са numerous clasus, т.е са изчерпателно изброени в закона. Прилагането на други правни способи извън тях е недопустимо. Способите за установяване на произход от майката са: акт за раждане, иск за установяване на майчинство и припознаване. Способите за установяване на произход от бащата са: презумпция за бащинство, иск за установяване на бащинство и припознаване. Произходът от майката може да бъде оспорен по реда на чл. 60, ал. 3 от СК, а именно когато произходът е установен с акта за раждане на детето. Искът за оспорване на бащинство цели да обори презумпцията за бащинство в чл. 61 СК.

2.2 Произход от бащата

Бащинството е биологичната връзка между детето и мъжа, от когото то е заченато. Докато произходът от майката се определя от раждането, за произхода от баща е определящо зачеването (арг. от чл. 62, ал.1, 2 СК). За разлика от майчинството, което се манифестира външно чрез видимия за околните факт на бременността и раждането ("mater sеmper certa est" – майката винаги е сигурна) зачеването е интимен и необозрим за обществото факт, чието доказване е трудно. Раждането е акт на жената, в който мъжът е чужд, и затова не може да се говори за бащинство на базата на раждането[9]. За зачеването могат да се правят само приблизителни заключения. Римските цивилисти формулират правилото, че баща е този, когото бракът посочва ("Pater is est quem nuptiae demonstrant"). Изхожда се от житейски нормалното, от това, което обикновено се случва – че детето, което съпругата е родила през време на брака или до изтичането на определен срок след прекратяването му, е заченато в съпружеско съжителство от нейния брачен партньор.

2.2.1 Презумпция за бащинство

По правната си същност презумпцията е предположение, което законът изважда от един известен факт за един неизвестен факт. Процесуално тя представлява норма, която размества доказателствената тежест. Самата тя се състои от презумпционни предпоставки и презумптивен факт.

Семейният кодекс от 2009 г. урежда установяването на произход от баща с предположението за бащинство на съпруга в разпоредбата на чл. 61, ал. 1. Тя предвижда, че съпругът на майката се смята за баща на детето, родено по време на брака или преди изтичането на 300 дни от неговото прекратяване. На действието на двете хипотези, уредени в тази разпоредба се изгражда гражданският статус на десетки хиляди деца годишно. В първия случай, защото раждането от съпругата е станало през време на брака, във втория – зачеването е станало през време на брака и раждането от бившата съпруга е настъпило преди изтичането на законово определения срок от прекратяване на брака. Мотивите на Решение №855 от 07.05.2013г. по в.гр.д. №4548/2012г. на САС посочват, че установената с разпоредбата на чл. 61, ал. 1 СК презумпция се основава на характера на отношенията, които е нормално да съществуват между съпрузите и които са регламентирани в разпоредбите на чл. 14, 15 и 17 СК. Именно естеството и съдържанието на тези отношения дават основание да се предполага, че баща на роденото по време на брака дете е именно съпругът на майката. Това правило е оборимо. При оборването на презумпцията трябва да се установи, че отношенията между съпрузите изключват възможността детето да е заченато от съпруга. Предположението влиза в действие при кумулативната наличност на следните презумпционни предпоставки:

- сключен законен брак между майката на детето и презумптивния баща. Унищожаемостта на брака не е пречка за действието за бащинство на съпруга (чл. 48, ал. 2 СК подчертава действието на презумпцията в тази ситуация). Чл. 61, ал. 1 не намира приложение по отношение на деца, родени от нищожен брак[1].

- Произходът на детето от съпругата да е установен;

- времевата рамка, в която трябва да е вместено раждането на детето.

Следващата хипотеза на презумпция за бащинство е, когато детето е родено по преди да са изтекли 300 дни от прекратяването на брака, но след като майката е встъпила в нов брак. В този случай има сблъсък на презумпции и затова законът определя, че за баща на детето се смята съпругът на майката от новия брак[2]. Това дава по-добра защита на интереса на детето да живее в пълно семейство и да бъде отглеждано от двамата съпрузи, признати за негови родители. Но няма пречка новият съпруг да оспори презумпцията, като докаже, че детето не е могло да бъде заченато от него. Тогава, ако оспорването на бащинство на новия съпруг бъде съдебно потвърдено с влязло в сила решение, за баща на детето се смята съпругът от предходния брак (чл. 62, ал. 3, изр. 1 СК).

Друга усложнена хипотеза на прилагане на презумпция за бащинство на съпруга е свързана в случай, когато съпругът на майката е бил обявен за "отсъстващ" по съдебен ред на основание чл. 9 ЗЛС. В този случай презумпциите по чл. 61, ал. 1 и 2 са изключени, ако детето е родено след като са изтекли 300 дни от датата на последното известие за съпруга.[3]

Следваща хипотеза е обявена смърт от съда на основание и по реда на чл. 14-17 ЗЛС. Специалната разпоредба на чл. 61, ал.3 СК също изключва прилагането на презумпциите  по чл. 61, ал. 1 и 2 СК, ако детето е родено след като са изтекли 300 дни от датата на предполагаемата смърт. Началният момент на 300 дни започва да тече не от прекратяването на брака[4], а от датата на предполагаемата смърт на лицето, така както е определена от съда с решението му по чл. 16 ЗЛС[5].

Последната презумпция за бащинство е уредена в чл. 61, ал. 4 СК – детето е родено при асистирана репродукция. Съпругът на майката дава съгласие за извършването на асистираната репродукция, което законът изисква да е информирано и писмено. Когато има съгласие на съпруга на майката, презумпцията е необорима. По аргумент от противното обаче при липса на съгласие на съпруга на майката презумпцията следва да се счита за оборима[6].

 2.3 Оспорване на презумпцията за бащинство

Прилагайки принципа на истинност на произхода, законодателят е уредил презумпцията за бащинство като оборима презумпция (единството изключение е 62, ал. 5 СК). Оборването й може да стане само по исков ред, чрез предявяване на специалния иск за оспорване на бащинство, но не и чрез възражение. С иска за оспорване на бащинство по чл. 62 СК не може да се оспорва произход от бащата, когато той е установен чрез припознаване, защото има специален административен ред за извършено такова, а ако при припознаването детето е било малолетно, то може да оспори припознаването по съдебен ред, уреден в чл. 66, ал 4 СК. Искът за оспорване на бащинство е недопустим и в случаи, при които мъжът е бил вписан погрешно в акта за раждане като баща на детето без да са налице презумпционните предпоставки по чл. 61 СК. Актът следва да бъде оспорен по административен ред при условията на чл. 81 ЗГР, а другата възможност е грешката (ако представлява техническа грешка или неточност в изписването на името) да бъде поправена по административен ред при спазване на чл. 76, ал. 1 ЗГР. Искът не може да се предяви и преди раждането на детето, защото той би бил безпредметен. ППВС №5/78г. в т. 3 се изтъква, че е допустимо предявяване на иск за оспорване на презумпцията за бащинство на рождения баща и когато детето е било осиновено. В този случай е налице правен интерес от предявяване на този иск, тъй като съществува възможност за прекратяване на осиновяването.

При оспорване на презумпцията за бащинство се използват всички доказателствени средства[7]. Ищецът трябва да докаже две главни неща, а именно: момента на зачеването и неучастието на съпруга. Самият момент на зачеването може да се установи само приблизително. Той се намира в границите на един възможен период, който се определя от биологичната наука за най-кратка (180 дни) и най-дълга бременност (300 дни).

 2.3.1 Легитимация

Активно легитимирани са:

- презумптивният баща на детето;

- майката;

- детето.

Презумптивният баща на детето е съпругът на майката, за когото има действие презумпцията по чл. 61, ал. 1 СК, а при два последователни брака на майката – това е съпругът от втория брак (ако той оспори презумпцията, баща става съпругът от първия брак, който едва тогава, ако желае, ще може да оспори презумпцията за бащинство).

Майката на детето – за първи път СК’68 овласти майката да предявява такъв иск, а преди това с такава възможност е разполагал само съпругът на майката. Тя разполага с право да предяви този иск, тъй като един от основните принципи на семейните отношения е равенство между мъжа и жената.

Детето – това е право на детето, което е отнето с отмяната на разпоредбата на чл. 65 ЗЛС през 1953г. Едва с новия Семеен кодекс, то може отново да предявява такъв иск. Кодексът излиза от разбирането, че детето е пряко заинтересовано да има правен статус, отговарящ на действителното фактическо положение, че в случая трябва да бъде водещ принципът за истинност на произхода[8]. Правото да познава и получава грижи от родителите е основно право на всяко дете, което е закрепено в чл. 7 от Конвенцията за правата на детето и в чл. 47 КРБ. Невъзможността детето да оспори бащинството е пречка да бъде установен действителният му произход. По този начин то бива лишено от правото да познава един от своите родители. Отказът да му бъде предоставена легитимация в много случаи директно злепоставя неговите морални и материални интереси. Детето не би могло обаче да оспорва презумпцията за бащинство под формата на установяване, че съпругът на майката е всъщност негов осиновител. Това е различен петитум, насочен към разкриване на осиновяване.

Пасивно легитимирани са отново съпругът, майката и детето. Ответникът в отделните случаи зависи от това кой предявява иска за оспорване на бащинство.

Ако искът се предявява от бащата, ответници са детето и майката. Съдебната практика е единодушна в това, че искът не може да бъде предявен лично срещу майката и тя да бъде самостоятелна ответница.                                                                             

Ако бащинството се оспорва от майката, ответници са съпругът и детето. Майката не може да предяви иска и от името на детето като негова законна представителка, тъй като интересите им са противоречиви. До този извод се стига и в Тълкувателно решение №2/2015г. на ОСГК на ВКС, където се сочи, че е недопустимо малолетно дете да води този иск чрез законния си представител.                                                                    

Когато искът се предявява от детето, ответници са майката и нейният съпруг.

Приема се, че тези искове са строго лични отрицателни установителни искове. Издаденото по тях съдебно решение е с обратно действие – отрича бащинството на съпруга от момента на раждането. Това означава, че повлича с обратна сила и всички последици, които са основани върху оспорения неистински произход. Ще се породят положения за възстановяване на недължимо платена издръжка, връщане на неоснователно получено наследство. С нормата на чл. 26, ал. 2 ГПК е въведено правилото, че никой не може да предявява чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи.

 2.3.2 Срокове за оспорване

Искът за оспорване на презумпцията е срочен, а срокът е преклузивен[9]. Във всички случаи той е една година, но за всяко от легитимираните лица е с различен начален момент. За презумптивния баща е 1г. от узнаването – срокът тече от фактическото узнаване на раждането. За майката преклузивният срок започва да тече от раждането. За детето Семейният кодекс не предвижда начален момент, а само краен такъв, а именно: до навършване на пълнолетие. След изтичането на срока се губи правото да бъде предявен иска, а исковата молба ще бъде върната на ищеца и производството по делото следва да бъде прекратено, поради недопустимост на иска. При това за спазването на срока съдът е длъжен да следи служебно[10].

Съпоставяйки нормите на чл. 62, ал. 4 СК и отменената разпоредба на чл. 65, ал. 1 и 2 ЗЛС се открива разлика в сроковете. Новият Семеен кодекс предвижда по-кратък срок (до една година от навършване на пълнолетие), а отменената разпоредба – "до три години от навършване на пълнолетието". Прилика между тях е, че и двата режима не уреждат начален момент за предявяване на иска от детето и може да се приеме, че този момент трябва да е раждането. В този смисъл доскоро и задължителната съдебна практика приемаше, че ако детето е малолетно, искът може да се предяви от майката, която е негов законен представител. Непълнолетното дете също можеше да предяви иска за оспорване на презумираното бащинство при спазване на чл. 28, ал. 2 ГПК[11].

След приемането на Тълкувателно решение №2 от 2015г. по тълкувателно дело №2 от 2014г. от ОСГК на ВКС се въведе нова задължителна практика по тълкуването и приложението на чл. 62, ал. 4 СК, която определя началният момент на едногодишния преклузивен срок по оспорване на бащинството от детето, който е навършването на пълнолетие.

2.3.3 Проблеми с Тълкувателно решение №2/2015г. на ОСГК на ВКС

Проблемите се свеждаха основно до началния момент. Но отделно съществуват и други въпроси, които имат важно значение за приложението на разпоредбата. В редица съдебни решения се определя, че за детето винаги съществува правен интерес от установяване на действителния му произход, който е от значение за личните и имуществените му отношения[12]. В същото време по тълкувателен път ТР №2/2015г. на ОСГК на ВКС се отрече от този правен интерес до навършване на пълнолетие от детето.

Дори даден мъж да се смята за биологичен баща на детето, е недопустимо той да оспорва произхода му от презумирания с брака баща, като заведе иск от свое име, или да заведе иск по чл. 62, ал. 4. В благоприятните хипотези на грижовен баща ползите били много повече от вредите. Детето има нужда да расте в стабилна семейна среда. Но ако презумираният баща е дезинтересиран от гледането, издръжката и полагането на грижи за детето, а същевременно биологичният баща желае да установи бащинството си спрямо детето, но е лишен от забраната на чл. 71 СК води до несъизмеримо големи вреди за детето.

За възможността детето да предяви иск за оспорване на бащинството преди пълнолетие може да се направи изводи и от това, че новото правило на чл.62, ал.4 СК, уреждащо само краен срок за предявяване на иск за оспорване на бащинство / до една година от навършване на пълнолетие/, е идентично с даденото разрешение в разпоредбата на чл.69 СК, уреждаща възможността за предявяване на иск за установяване произход от бащата, където отново е предвиден само краен срок - до три години от навършване на пълнолетие, а практиката по този текст, уеднаквена и в Постановление №5/21.02.1979г. на ВС допуска този иск да бъде предявен дори и от непълнолетното дете, чрез неговата майка като законен представител. Това налага да се съобрази и правилото, че правната сигурност не допуска идентични легални изрази да водят до различни тълкувателни резултати.

Друг проблем е, че малолетното дете не би могло да се защити от нежелано осиновяване, в случай че презумираният му баща даде съгласие за осиновяването, доколкото мнението на детето и в този случай няма обвързваща съда сила.

Следващи аргументи против Тълкувателното решение възникват от други правни разпоредби. Например се изтъква правото на навършило 14г. дете да оспори извършеното припознаване по реда на чл. 66, ал. 1, изр.1, предл. 2 от СК, за разлика от брачното дете с презумиран произход[13]. Също така непълнолетният навършил 16г. родител има право да припознае своето дете по реда на чл. 64, ал. 2 СК. Това означава, че на това лице му се признават повече права като родител, отколкото като дете, като му се отрича правото на иск по чл. 62, ал. 4 СК[14].

Интересен е въпросът дали встъпилият в брак непълнолетен би могъл да  оспори бащинството си с иск по чл. 62, ал. 4 от СК с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 4 от СК и предвид приетото тълкувателно решение. Тълкуване в тази насока решението не съдържа. Ако се приеме, че критерият за предявяване на иска е само пълнолетието, а това придава и качеството "дееспособност" по смисъла на чл. 2 ЗЛС, то излиза, че заради сключеният брак непълнолетният има право да предявява иска за оспорване на бащинството и преди да навърши пълнолетие. Началният момент на срока ще започне да тече от сключването на брака и ще изтече след изминаване на една година от навършването на пълнолетие на еманципирания непълнолетен[15].

В Тълкувателното решение не са отчетени последиците от неупражненото от детето право да обори презумпцията за бащинство до изтичане на едногодишния срок от навършване на пълнолетието в случай, че то почине. Ако смъртта е настъпила преди детето да е навършило пълнолетие, или макар и навършило пълнолетие то не е предявило иск по чл. 62, ал. 4, неговите наследници не биха могли да предявят този иск, поради забраната уредена в чл. 72, ал. 1 от СК, а дори детето да е предявило иска и след това почине, то производството ще бъде прекратено[16].

Не без значение е и обстоятелството, че ако детето има право да оспори бащинството си едва след навършване на пълнолетие – до една година след навършването му, то на практика би могло да го лиши от възможност да упражни правата си по чл. 69 – да установи произход от бащата в тригодишен срок от навършване на пълнолетие с оглед забраната, уредена в разпоредбата на чл. 71 СК (ако не съедини двата иска). Това ще създаде ситуация, при оспорен произход от бащата да не може да бъде установен произхода от биологичния баща, поради изтичане на преклузивните срокове за предявяване на иска[17].

В Тълкувателното решение се съпоставят двата иска по чл. 69 и чл. 62, ал. 4 от СК отсносно техния интерес и се приема, че при иска по чл. 62, ал. 4 СК правният интерес на детето не може да се свърже само и единствено с възможността за последващо установяване на действителния произход по баща, тъй като уважаването му има за последица неустановеност на произхода по баща от момента на раждането като към момента на предявяването му последващо установяване на действителния произход по баща е хипотетично.

С тълкуването на тази правна разпоредба се появява въпросът за действието на постановените, но невлезли в законна сила съдебни актове. Чл. 50, ал. 1 ЗНА определя, че тълкуването има действие от деня, в който е влязъл в сила актът, който се тълкува. Това означава, че тълкуването има обратно действие, а в конкретния случай това е влизането в сила на Семейния кодекс от 1 октомври 2009 година. В този период от 6 години по тази правна норма са постановени съдебни актове, които са влезли в законна сила, след като съдилищата са приели, че началният момент за предявяване на иска е раждането на детето[18]. Тези актове се ползват със стабилитет с оглед силата си на пресъдено нещо и предвид забраната за пререшаване на правния спор. Задължителната сила на тези актове предпоставя зачитането им по отношение на всички.

При невлезлите в законна сила съдебни актове възникват две хипотези.

Първата – ако никой не оспори решението, което е порочно по своя характер, това би довело до правни последици, които са присъщи на влязло в сила съдебно решение.

Втората хипотеза е, ако решението бъде атакувано като недопустимо и съдът прекрати производството по делото, като правна последица презумираният произход ще се стабилизира и няма да настъпи промяна в правния статус на детето.

Следователно тълкувателното решение създава ситуация, при която се налага по всички образувани дела, по които съдът е сезиран с иск по чл. 62, ал. 4 от СК, исковите молби да бъдат върнати на ищците, производствата да бъдат прекратени и да се обезсилят всички извършени съдопроизводствени действия или да се обезсилят постановените решения, невлезли в сила.

2.4 Интерес на детето и останалите субекти на семейното право

Интересът на детето би трябвало да е с предимство пред интересът на всички останали субекти при завеждането на един такъв иск. Но с ограничаването на правото по чл. 62, ал. 4 от СК, а именно че едногодишният срок за предявяване на този иск от детето започва да тече от навършването му на пълнолетие, се засяга именно този висш интерес на детето да оспори произхода си и да установи правна връзка с действителния си биологичен баща[19] .Биологичният баща не разполага с право да установи връзката между себе си и детето. Това би се осъществило, ако първо се оспори бащинството на презумирания баща, а след това се установи бащинството на биологичния баща (с иск по чл. 69 от СК предявен от детето или майката, или чрез припознаване). Ако това не бъде осъществено, връзката между биологичния баща и детето никога не би могла да бъде установена. Това предпоставя опасност от евентуални бъдещи нежелани и недопустими отношения между бащата и детето. В това число може да се стигне до кръвосмешение и създаване на общо потомство. Освен това забраната за намеса в чужда правна сфера от страна на третите лица, включително и от биологичния баща, лишава детето от това да отрасне и да живее при действителния си родител, но и да черпи права от установения си истински произход.

Правната доктрина приема, че водещ в случая трябва да е принципът за стабилност. Детето трябва да се отглежда и възпитава в пълноценно семейство, дори когато

съпругът на майката няма кръвна връзка с него. По този начин се постига спокойствие в семейството и се съхранява честта и достойнството на личността. Но това е оправдано, ако семейната среда е благоприятна за едно дете. Ако е налице обратния случай – презумирания баща живее отделно от майката, довел е семейството до огромни дългове или просто не притежава необходимите качества, то е наложително връзката между детето и биологичния баща да бъде установена. Редица юристи споделят твърдението, че трябва да бъде дадена възможност на Дирекция "Социално подпомагане" и на прокурора да оспорят презумпцията по чл. 61 от СК[1]. Тази намеса на държавните органи намира оправдание с оглед конституционния принцип за равнопоставеност на извънбрачните, брачните и осиновените деца, на принципа за закрила на децата и семейството от държавата и обществото и принципа за отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им, което е право и задължение на родителите им и се подпомага от държавата.

2.5 Морални проблеми

Възможността детето да предяви този иск поставя не само юридически, но и много морални проблеми, които засягат различни насоки от правната, психологическата, емоционалната и други сфери на засегнатите от последиците на оборения произход лица.

На първо място, би било неприемливо детето да заведе иска, с който, за да оспори презумирания си произход, заявява публично, че съпругът на майка му не му е баща. Това създава ситуация, при която детето сякаш изтъква неморално и укоримо поведение на майката, тъй като целта е да се установи, че детето не е заченато от съпруга на майката[2].

Друг проблем е например в случай, че детето е отгледано от презумирания баща, ако родителите са били разделени, не е особено морално след навършване на пълнолетие детето да оспори бащинството на този, когото достатъчно време е престирал лични и имуществени изгоди в полза на детето. В този случай презумираният баща може да предяви иск по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване на майката на детето и иск по чл. 86 ЗЗД за законната лихва върху претендираната сума от неоснователното обогатяване. Това би довело до един морален срив между членовете на бившето семейство и едва ли някога би могло да се помисли за сближаване помежду им.

 С оглед на възникналите проблеми смея да подкрепя особеното мнение на съдии Веска Райчева, Любка Богданова и Жива Декова, изразено в ТР №2/2015г. на ОСГК на ВКС. Това особено мнение е в насока придаване на по-широки правомощия на детето за предявяване на иска по чл. 62, ал. 4 от СК, като за начален момент по този иск се определи навършването на четиринадесетгодишна възраст от детето, с правото то лично да упражни правото си на иск. Освен това би било необходимо участието на прокурор, а Дирекция "Социално подпомагане", както и съдът да имат задължението да подпомогнат детето при упражняването на правото му на иск (арг. чл. 145, ал. 1 и 2 ГПК).       

 2.6 Необходими промени в законодателството

С оглед на отразените проблеми в настоящата разработка, свързани с оспорване на презумпцията за бащинство от детето по чл. 62, ал. 4 от СК, следва да бъдат посочени и необходимите промени, които законодателят трябва да предприеме, за да бъде поправено създаденото неправилно правно положение.

Първо, началният момент на срока за предявяване на иска по чл. 62, ал. 4 от СК трябва да бъде регламентиран по законодателен ред с изменение на посочената норма от Народното събрание. Тълкувателно решение №2 от 2015г. на ОСГК на ВКС, макар и да е акт на съдебната практика, не съставлява правило за поведение и няма характера на задължително тълкуване по смисъла на чл. 51, ал. 1 ЗНА, тъй като задължителното тълкуване се дава от органа, издал акта, а това е Народното събрание[3]. Този начален момент на срока за детето трябва да е моментът на навършването на четиринадесетгодишна възраст, като му се признае правото да упражни правото си на иск лично. Ако това не бъде подкрепено, то поне бъде разискана хипотезата, в която еманципиран непълнолетен може да предяви такъв, тъй като видяхме, че той разполага с повече права в качеството си на съпруг, отколкото на дете. По-широкото овластяване на детето се предоставянето му на самостоятелен иск, който то може да предяви и преди да е навършило пълнолетие ще бъде гаранция за охрана на международно и конституционно признатото му право да защити истинността на своя произход, който обуславя и личния му статус през време на целия му живот, както и реално да може да познава и живее с биологичните си родители.

Второ, ако бъде променен началният момент на срока за предявяване на иск от детето за оспорване на бащинството и това бъде с навършването му на четиринадесетгодишна възраст, то нека крайният момент на срока остане същия, а именно: една година от навършването на пълнолетието от детето. Но ако това не бъде осъществено, то крайният срок трябва да бъде променен до изтичане на 3 години от навършване на пълнолетие. Това би подпомогнало навършилото пълнолетие дете да разполага с достатъчно време да обори съществуващото бащинство и да установи впоследствие неговия биологичен баща.

Следващата промяна трябва да бъде обвързана с кръга на правоимащите лица, легитимирани да оспорят презумпцията за бащинство, който е закрепен в чл. 62 от СК. Той би могъл да бъде допълнен с Дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето и от прокурора, което е аналогично от чл. 66, ал. 5 от СК. Срокът за тях ще започва да тече от раждането на детето.

Друга промяна, която следва да бъде предприета е да бъде предоставена възможност биологичния баща да установи бащинството си спрямо детето чрез сезиране на прокурора или Дирекция "Социално подпомагане", които да предявят иск по предходното предложение[4].

3. Заключение

Бащинството е биологичната връзка, която съществува между детето и мъжът, от когото то е заченато. Поради самото естество на човешкото възпроизвеждане с него са свързани редица житейски проблеми, които са от друга страна и правни, тъй като правото съпътства развитието на обществените отношения. Такъв проблем е и правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 62, ал. 4 от СК. В тази норма съществуват доста празноти, създали необходимостта от постановяването на Тълкувателно решение №2/2015 на ОСГК на ВКС, но то, от своя страна, създава още проблеми. Тези проблеми биха могли да бъдат решени единствено по законодателен ред като предложенията, разгледани по-горе, могат да бъдат част от верния път за правилното уреждане и приложение на хипотезата на оспорване бащинство от детето. Това би допринесло в случаи, в които детето живее в неподходяща семейна среда с баща, който всъщност не е негов биологичен такъв, които са често срещани в съществуващата действителност.


[1] Направена е аналогия с оспорване на припознаването по чл. 66, ал. 5 от СК.

[2] Цанкова, Ц. , Матеева, Е. , Станева, А. Актуални въпроси на семейното и наследственото право. Сборник в памет на проф. Лиляна Ненова, с. 384.

[3] Сталев, Ж. Съдебната практика като източник на правото, Съвременно право, 1997, №6, 7-19. Проф. Сталев застъпва тезата, че тълкувателните решения на върховните съдилища имат сходство с нормативните актове, а именно: неиндивидуализиран кръг адресати и решават по общ и абстрактен начин съответния проблем. Поради това те са израз на общо, а не индивидуално регулиране. Следователно те са нормативни, а не индивидуални актове само че особени нормативни актове – тълкувателни нормативни актове. Те се отнасят до регулираната от нормативния акт материя  имат същите предели във времето, пространството и спрямо лицата като него.  Оттук следва и тяхната обратна сила. Понеже съдържат тълкуване на нормативни актове те преодоляват празнотите в тълкувания нормативен акт, като извличат от неясната правна норма ясна разпоредба, а при липса на разпоредба запълват празнотата в уредбата чрез норма, извлечена по аналогия на закона или правото. При тълкуване на нормативен акт, изпреварен от развитието на обществените отношения, тълкувателните решения могат чрез осъвременително тълкуване да му придадат съвременен нормативен смисъл. По този начин се гарантира и бъдещо запълване на последващи празнини в нормативните актове.

[4] Обратно в решение на Конституционния съд на Австрия от 13.12.2016г.  по дело G 494/2015. В разгледания по конкретното дело случай, детето е било родено и отгледано в щастливо и сплотено семейство, независимо от факта на биологичния произход. Майката и биологичният баща са имали връзка, от която тя е заченала, като го е уведомила за бременността си и дори заедно са посещавали лекарски консултации за проследяване на бременността в началото. Впоследствие обаче, връзката им се разпада и майката е сключила брак с друг мъж, като само месец след това се ражда и детето. Презумпцията за бащинство на съпруга е приложена автоматично и детето се счита с безспорно установен произход още с раждането си. Биологичният баща след 10 години се появява с претенцията си пред Окръжен съд на Вийнер Нойщат да има лични отношения с детето и преюдициален иск за установяване на бащинство като посочва, че се нарушава неговото право на личен и семеен живот съгл. чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Окръжният съд отхвърля иска като изтъква, че претендиращия биологичен баща не е доказал, че е такъв до момента, съединява иска си за произход с иска си за лични отношения. Ако биха били  уважени така съединените искове от съда, то би се оказало, че неограничен кръг лица извън определението за семейство биха се оказали легитимирани да оспорват произход на което и да е дете и да искат контакти с него, независимо от семейния живот, който то води. Жалбоподателят претендира по Конст. Съд на Австрия, че Окръжният съд на Вийнер Нойщат, прилагайки нормата на  § 188, ал. (2) от Австрийския Граждански кодекс, която посочва кръга от легитимирани лица да оспорват бащинството, е накърнил правото му на личен и семеен живот, изразяващо се в това да познава и контактува с детето си. Конституционните съдди обаче оборват искането на жалбоподателя като посочват решение на Европейския съд по правата на човека, постановено по чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, в което се съдържа съждението, че правото на претендиращия биологичен баща да бъде установен произхода на дете не може да бъде използвано от него за да нахлуе в едно съществуващо стабилно семейство.


[1] Матеева, Е. Семейно право на Република България, с. 327. Бракът е нищожен, когато липсва част от ФС при сключването му, сключен е само църковен брак, сключен е от лице, което не е длъжностно лице по гражданско състояние, въпреки знанието на встъпващите в брак или пък е сключен между лица от един и същ пол.

[2] Вж. чл. 61, ал. 2 СК от 2009г.

[3] Матеева, Е. Семейно право на Република България, с. 340.

[4] Бракът при обявена смърт се прекратява с влизане в сила на съдебното решение за обявяване на смъртта.

[5] Матеева, Е. Семейно право на Република България, с. 341.

[6] Цанкова, Ц. , Марков, М. , Станева, А. , Тодорова, В. , Петров, В. , Балевска, Е. , Дечева, Б. , Мичева, В. Семеен кодекс. Приложен коментар, с. 244.

[7] Меворах, Н. Семейно право, с. 61. Авторът посочва и няколко примера. Напр. бащата е бил в Африка без да се е връщал оттам нито веднъж от началото на бременността на съпругата; импотентен е; бил е в затвора, откъдето през въпросния период не е излизал. Той посочва още, че могат да се използват убедителни презумпции с характерни наследствени белези – в къщата живее негър и детето се ражда черно (това не е достатъчно, затова се комбинира с други такива доказателства, за да може съдът да реши, че той не би могъл да е баща на детето). На следващо място, авторът определя, че ако детето се е родило на 299-ят ден след прекратяването на брака като седмаче няма да са нужни никакви допълнителни доказателства, за да успее оспорването.

Проф. Лиляна Ненова споделя, че след като бъде определен приблизителният момент на зачеването, трябва да бъде изключено участието на съпруга към този момент. Колкото по-дълго време прекратяването на брака е станало раждането, толкова по-кратък ще бъде съмнителния период, през който може да се мисли за зачеване. Ако детето е родено през 299-ия ден след развода, участието на бившия съпруг трябва да се изключи в последния ден преди развода.

Важно е да се отбележи, че съществуваща фактическа раздяла между съпрузите не е достатъчна да докаже липсата на полов контакт между майката и нейния съпруг. Страната, която оспори бащинството може да убеди съда за липса на бащинство, като представи медицинска експертиза – напр. кръвно-групова, еритроцитна и левкоцитна или ДНК. Те по категоричен начин могат да отхвърлят съпруга на майката като биологичен баща на детето. Според постоянната съдебна практика, когато медицинските експертизи категорично отхвърлят бащинството, това означава, че става въпрос за обективна невъзможност майката да е забременяла от съпруга си, дори и по време на брака си да е имала полови отношения с него.

[8] Цанкова, Ц. , Марков, М. , Станева, А. , Тодорова, В. , Петров, В. , Балевска, Е. , Дечева, Б. , Мичева, В. Семеен кодекс. Приложен коментар, с. 249. Отказът да се даде право на детето да оспорва презумпцията означава, че то е окончателно лишено да има правно установен произход, отговарящ на действителната биологична връзка, отрича се неговото право да познава своите родители и те да поемат грижите за него.

[9] Сроковете в частното право, които имат значение при упражняване и защитата на субективни права се делят на давностни и преклузивни. Тук ще бъдат отбелязани и различията между тях. На първо място, преклузивните срокове за субективни права могат да се уговарят между страните в техните сделки, могат да се установяват с индивидуални властнически актове или да се оределят от съда, докато давностните срокове се установяват само в нормативни актове. На второ място, преклузивните срокове могат да бъдат удължавани или скъсявани по съгласие на страните, докато при давностните това е недопустимо. На следващо място, преклузивните срокове започват да текат с възникването на субективното право, а началният момент възниква от момента на превръщане на субективното право в притезание, т.е с възникване на правото на иск в материален смисъл. Следващата разлика е, че преклузивните срокове не подлежат на спиране, прекъсване и се прилагат служебно (ex officio), докато обратното важи за давностните срокове (чл. 115, чл. 116 и чл. 120 ЗЗД). Друга разлика е, че отказ от изтекъл преклузивен срок е недопустим, за разлика от погасителната давност – чл. 113 ЗЗД. Правното действие на преклузивните срокове се състои в прекратяване на субективното право и на съответстващото му правно задължение. Изпълнението на правното задължение след изтичане на преклузивния срок е лишено от правно основание и подлежи на връщане, докато чл. 118 ЗЗД определя точно обратното за изпълнение при изтекъл давностен срок.

[10] Вж. чл. 73 СК.

[11] Действайки лично, със съгласието на родителите си или назначеният му попечител.

[12] Вж. Р. №386 от 04.03.2013г. по гр. д. №3366/2012г. на Апелативен съд – София.

[13] Това е обективирано и в Особеното мнение към ТД 2/2014г. от съдия Любка Богданова, съдия Веска Райчева и съдия Жива Декова.

[14] Цанкова, Ц. , Матеева, Е. , Станева, А. Актуални въпроси на семейното и наследственото право. Сборник в памет на проф. Лиляна Ненова, с. 372.

[15] Подкрепям това твърдение на ас. Мария П. Петрова, изразена в статията и "Актуални въпроси при предявяване на иска по чл. 62, ал. 4 от Семейния кодекс. Еманципираният непълнолетен има следните ограничения в придобитата си гражданска дееспособност: не може да се разпорежда с недвижим имот без съгласие на районния съдия по постоянния си адрес; не може да прави избор на имуществен режим при сключване на брак – винаги се прилага законовия режим на общност и едва след навършване на пълнолетие разполага с тази възможност; не може да завещава (аргумент от чл. 13 ЗНасл.).

[16] Вж. чл. 335 ГПК

[17] В особеното мнение на ТР №2/2015г. се подкрепя твърдението, че децата трябва да бъдат активно легитимирани по иска с навършването на четиринадесет годишна възраст, тъй като чрез съдебното решение за произход ще бъде обезпечен стабилен граждански и семеен статус на физическите лица.

[18] Определение №381 от 06.08.2010г. по в. ч. гр. д. №409/2010г. на ВнАС – съдът отменя определението за прекратяване на дело на първоинстанционния съд, който приема, че детето е активно легитимирано да предяви иска от навършване на пълнолетие. ВнАС обаче определя, че за детето законодателят не е предвидил начален срок за предявяване на иска, което означава, че искът може да бъде предявен и преди детето да е навършило пълнолетие, чрез неговия законен представител, а при противоречие на интересите им, следва да се назначи особен представител.

[19] Житейски исковете по чл. 62, ал. 4 и чл. 69 от СК са разположени в хронологическа последователност.


[1] Фактическото съпружеско съжителство не поражда последиците на сключен граждански брак и затова презумпцията за бащинство е неприложима.

[2] Ненова, Л. Семейно право на Република България.Книга втора, с.21.

[3] Вж. чл. 12-17 ЗГР

[4] Родството е пречка за сключване на брак (по права линия и по съребрена до 4-та степен), недопустимо е осиновяване на собствено дете, основание е за спиране на погасителната/придобивната давност в отношенията родители-деца, докато трае упражняването на родителски права, основание е и за отговорност за чужди действия по чл. 48 ЗЗД и др.

[5] Цанкова, Ц. , Марков, М. , Станева, А. , Тодорова, В. , Петров, В. , Балевска, Е. , Дечева, Б. , Мичева, В. Семеен кодекс. Приложен коментар, с. 227.

[6] Правото може да се нарече катализатор на обществени отношения, защото то трябва винаги да предвижда няколко стъпки напред тяхното развитие, за да липсва правна празнота при съществуване на нов вид обществени отношения.

[7] Цанкова, Ц. , Марков, М. , Станева, А. , Тодорова, В. , Петров, В. , Балевска, Е. , Дечева, Б. , Мичева, В. Семеен кодекс. Приложен коментар, с. 228.

[8] Матеева, Е. Семейно право на Република България, с. 327.

[9] Меворах, Н. Семейно право, с. 58.

Автор: Димитър Галинов Димитров, IV курс, Великотърновски университет "Св.св. Кирил и Методий"

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
Няма коментари към новината.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно