"Правен свят" представя разработките от Националния конкурс за студентски научни съчинения
Кумулация и конкуренция на обезпечения. Обезпечаване на обезпечението. Поръчителството и отменителният иск по чл. 135 ЗЗД
Този иск има само подготвителен характер и не признава никакви права на кредитора, освен правото да не зачита последиците на увреждащата го сделка
Кумулация и конкуренция на обезпечения. Обезпечаване на обезпечението. Поръчителството и отменителният иск по чл. 135 ЗЗД

На 12 май 2018 г. в Ректората на Софийския университет “Св. Климент Охридски” бяха представени резултатите от Националния конкурс за студентски научни съчинения.  

 

“Правен свят” представя разработките на студентите, които бяха отличени от жури, включващо преподаватели от юридическите факултети на четири висши учебни заведения и съдии. 

 

Разработките се публикуват във вида, предоставен на “Правен свят” от техните автори. 

Настоящото изложение има за цел да разгледа някои специфики при прилагането на два от най-важните институти на обезпечителното право, които намират широко приложение в отношенията между кредиторите и техните неплатежоспособни длъжници. Значимостта на въпроса, който ще бъде предмет на това изследване, произтича от една страна, от натрупалата се дългогодишна противоречива съдебна практика, включително и по чл. 290 от ГПК (която практика преди измененията от 2017 г. имаше задължителна сила за съдилищата и органите на съдебна власт), която даде и повод за образуването на т. д. № 2 от 01.06.2017 г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, обезпечителните договори са с тенденция да стават все по-наложителни и необходими за нормалното функциониране и сигурността на гражданския оборот, което ги превръща в неразделна част от почти всички видове възмездни правоотношения. Това естествено поражда все по-често практически проблеми от различно естество. Съвременното цивилно право, което продължава да се развива още от римско време в посока да гарантира най-добрата и пълноценна закрила на правата на гражданскоправните субекти, предлага богата палитра от методи и способи за защита интересите на различни категории лица.

Многообразието от права и правоотношения поставя необходимостта от разнообразни форми на защита с оглед различните нужди в различните правни ситуации. Обезпечението е термин, който съдържа идеята за защита на правата, тоест на вземанията според облигационноправната терминология, на кредиторите срещу неплатежоспособните длъжници. Много често, при упражняване или възстановяване на застрашеното или нарушеното право, простата еднофункционална защита не обезпечава в достатъчна степен интересите на гражданите. Тогава се поставя въпросът за нуждата от по-силна защита и закрила на правата, които следва да бъдат допълнително подкрепени и въоръжени с помощта на различни правни средства.

Съгласно принципите на правовата държава всеки индивид следва да разполага с достатъчно богат каталог от права и правни възможности, чрез които да може, сам или с помощта на държавните институции, да брани своята правна сфера. Оттук следва, че не е допустимо изначално да се изключват конкретни правни способи, предвидени по реда на нормотворческия процес и изрично закрепени в материалното право, с аргументите, че са неприложими изобщо за конкретни случаи или поради това, че дават една свръхзащита на даден субект. От друга страна, следва да се съблюдава и проблемът относно злоупотребата с права, която също е често наблюдавано явление между гражданскоправните субекти. Тази амбивалентност на публичноправния интерес поставя и необходимостта от добросъвестно и съразмерно упражняване на правата в рамките на добрите нрави и морала. Въпросът за кумулацията и конкуренцията между различни категории права винаги е пораждал противоречиви идеи и мнения от представителите на различни правни школи и кръгове. Тънката граница между справедливостта и произвола е дала повод и на теорията, и на практиката да подходят умерено и внимателно към този проблем.

Обикновено правният ред търси начини да възстанови нарушения баланс между противостоящите си разнопосочни интереси. Но целта и предназначението на правото, като средство за възцаряване на доброто и справедливото, не е и не може да бъде единствено възстановяване на вече нарушеното правно положение. За някои права този процес би бил необратим. Затова основната и по-важната свещена цел на правото, към която безотказно трябва да се стреми, е да обезпечи и предварително да гарантира стабилността на правния мир между субектите. Но от друга страна, правото не може да раздава нежелана справедливост и защита. То може само да предвижда и предоставя такива способи, но преценката дали се нуждае и дали да се възползва от тях принадлежи на всеки един гражданскоправен субект.

С такова право разполага и кредиторът с конкретно имуществено вземане спрямо даден длъжник, който обезпечава своя материалноправен интерес, като гарантира осъществяването на целеното изпълнение чрез подчиняване на имуществената сфера на едно трето лице - поръчител, което се е съгласило да се задължи солидарно с първоначалния длъжник. В резултат на това, кредиторът има на свое разположение две имуществени маси, от които може да се удовлетвори доброволно или принудително по реда на изпълнителния процес. Чл. 133 ЗЗД регламентира най- широката напрактика обезпечителна мярка, като предоставя на кредитора правото да се удовлетвори от цялото имущество на своя длъжник. Поради факта, че за кредитора не е без значение имущественото състояние на длъжниците му, чл. 135 ЗЗД регламентира един способ за упражняване на известен контрол върху приходите и разходите и пасива и актива в техните правни сфери. Поставя се въпросът докъде се простират тези контролни правомощия на кредитора и може ли той да ги осъществи и спрямо имуществената сфера на поръчителя. Иначе казано, допустимо ли е обезпечаване на обезпечението?

Поръчителството по своята същност е двустранен, възмезден (което не е безспорно в теорията и практиката), формален и акцесорен договор, който се сключва между кредитора и поръчителя, приел да отговаря за дълга на едно трето лице. Тук веднага следва да се обърне внимание на формулировката на чл. 141 от ЗЗД, чийто текст гласи, че поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник, което е различно от солидарните задължения по смисъла на чл. 121 и следващите от ЗЗД. С помощта на езиковото и телеологичното тълкуване може да се направи верният извод, че докато солидарната задълженост е качество на лицата, отговарящи за един и същи дълг, солидарността е качество на правните задължения. Тезата, която ще се доказва в следващите редове е твърдението, че поръчителят и т. нар. "главен длъжник" имат еднакво правно качество и идентично правно положение пред кредитора на главното задължение. А разликите между тяхната отговорност следва да се търсят на плоскостта на задълженията, които те са поели, и особено внимание следва да се обърне на акцесорния характер на отговорността на поръчителя. Становището, което ще бъде аргументирано, се свежда до идеята, че не е правилно да се говори за "главен длъжник", който термин е получил широка популярност в теорията и практиката, от една страна, и за "второстепенен длъжник" в лицето на поръчителя. Причината е, че отговорността на поръчителя по настоящия Закон за задълженията и договорите не е субсидиарна и към всеки един момент кредиторът може да се обърне към всеки един от солидарно задължените си длъжници и поръчители за удовлетворяване на своето вземане, поради което терминът "главен длъжник" губи своя правен смисъл. Правилно е да се говори за главно и акцесорно задължение, защото всъщност от тях произтичат особеностите, които дават облика на института на поръчителството. Поръчителят отговаря пред кредитора за свое задължение, което е поел с договора за поръчителство. Следва да се обърне внимание и на факта, че самият ЗЗД също не използва такава терминология. Никъде в закона не се споменава за главен и "второстепенен" длъжник, а само за "главно задължение". Използват се специалните термини "длъжник" и "поръчител", които отговарят за едно и също задължение, което обаче за тях е възникнало от различни юридически факти, а понякога и в различна темпорална последователност.

На фона на всичко описано за поръчителството като договор, при който каузата е обезпечаване на едно главно задължение, отменителният иск по чл. 135 ЗЗД разкрива множество специфики и особености, които предпоставят тезата, че макар и уредени като обезпечителни средства, тяхната същност и предназначение са до такава степен различни, че служат за защита на съвсем различни аспекти на кредиторовия интерес. Павловият иск в теорията е определян като едно подготвително, несъщинско обезпечение, за разлика от поръчителството, което е същинско лично обезпечение. Това означава, че само по себе си успешното водене и приключване на процеса не е достатъчно за удовлетворяване на кредиторовия интерес, а трябва да бъдат предприети последващи материалноправни и/или процесуалноправни способи, които да доведат до целеното изпълнение. По своята същност отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е едно процесуално средство, конститутивен иск, който може да се упражнява единствено по съдебен ред и само под формата на иск, а не като възражение. Този иск дава възможност на кредитора да упражнява известен контрол върху имуществото на своя длъжник, така че то да бъде запазено в рамките, в които е съществувало при поемането на задължението. И това е логично, тъй като добросъвестният кредитор, встъпвайки в облигационни отношения със своя длъжник, ще е проучил неговото имуществено състояние, ще е преценил неговите възможности да изпълни, ще е съобразил рисковете за неизпълнение и в крайна сметка ще е взел решение, поемайки и риска, който носи конкретното правоотношение.

Потестативното право по чл. 135 ЗЗД се упражнява по реда на общото исково производство, като от процесуална гледна точка съществуват няколко специфики. При предявяване на този иск задължително условие е ищецът да притежава необходимата процесуална легитимация, която в конкретната хипотеза следва от материалноправната му легитимация като кредитора. В този съдебен процес кредиторът няма задължение да доказва при условията на пълно и главно доказване своето вземане, нито по основание, нито по размер. Съдът изобщо не изследва въпроса за съществуване на вземането, нито за неговата изискуемост. Но задължително подлежи на изследване въпросът дали ищецът притежава качеството на кредитор на ответника и обстоятелствата, от които се прави този извод. Защитно-санкционният акт, с който приключва такъв процес, има конститутивноправен ефект, с който се постановява правна промяна в материалните правоотношения - сделката или съответно друго правно или фактическо действие, предприето от длъжника, да бъде обявено за недействително единствено по отношение на кредитора, който е предявил иска по чл. 135 ЗЗД.

Павловият иск не е средство, с което се ограничават определени права на длъжника в полза на икономически по-силния кредитор. Тази теза е абсолютно неприемлива поради несъмнения факт, че длъжникът по всяко време разполага абсолютно свободно със своето имущество и може да участва във всякакви сделки и дейности, стига те да не са насочени към постигане на неправомерна цел спрямо кредитора и резултат, който може да доведе до увреждане неговите интереси. Неслучайно законът не обявява конкретен вид сделки за изначално недействителни, а поставя обективни критерии, с помощта на които да се селектират и идентифицират сделките, които биха могли в един бъдещ момент да бъдат обявени за относително недействителни спрямо кредитора. Интересът на кредитора от воденето на такъв иск е дефиниран в чл. 135 ЗЗД и той е поставен в конкретни рамки, гарантиращи добросъвестното бранене на този интерес. Той произтича от факта на увреждането, независимо от това дали действието/сделката, което кредиторът иска да отмени в своя полза, е порочно или не. Другото, което характеризира и придава специфичния облик на недействителността по чл. 135 ЗЗД, е правният ефект и последиците, които произтичат от нея. Поначало ефектът на недействителността е erga omnes. При недействителността по чл. 135 ЗЗД обаче се вижда, че пропорцията между интересите на длъжника и тези на кредитора е дълбоко прагматична. От една страна, кредиторът не може да се намесва във всякакви правни отношения на своя длъжник с аргументацията, че те го увреждат, от друга страна длъжникът не може да сключва свободно всякакви правни сделки, умишлено застрашаващи интересите на неговия кредитор. Всъщност Actio Pauliana е един от най-елегантните правни институти на гражданското право, който с дълбока чувствителност и рационалност брани не само интересите на страните по сделката и кредитора, но и интересите на третите лица и целия оборот. Относителната недействителност е именно затова относителна, тъй като самата сделка не е порочна, порочни са последиците, които се преследват с нея, а именно увреждане на кредиторовия интерес. Затова, за да брани в достатъчно висока степен своите интереси, кредиторът има интерес единствено да не зачита правните последици на тази сделка, за които може да докаже, че го увреждат. Кредиторът не притежава власт, с която да реституира имущественото право в патримониума на своя длъжник. Правото продължава да съществува като част от патримониума на третото лице, като за кредитора възниква единствено възможността да не зачита последиците на тази сделка, да счита за "нестанало" това имуществено разместване и да го подчини отново за удовлетворяване на вземането си по смисъла на чл. 133 от ЗЗД, каквато правна гаранция за него е съществувала към момента на възникването на неговото неудовлетворено вземане.

След всичко изложено дотук естествено възникват въпросите как тези два в много отношения сходни, но в други диаметрално противоположни институти, биха могли да се кумулират и би ли било справедливо и допустимо т.нар. "обезпечаване на обезпечението"?

В гражданското право категориите възможно и невъзможно; допустимо и недопустимо; позволено и забранено никога не бива да се абсолютизират. Още от римско време съществува умереното, справедливо и разумно правило, че всяко право следва да служи за постигането на правомерни цели в предвидените от правото и морала оправдани граници. Правата, с които се преследват неправомерни цели, естествено няма да получат защита, но дали такова е правото на кредитора, който търси защита на своето вземане чрез два обезпечителни способа с различни правни последици, каквито са поръчителството и Actio Pauliana?

Според мен отговорът е "не" и той се подкрепя от следните аргументи. На първо място, воденето на иска по чл. 135 ЗЗД спрямо поръчителя е оправдано, защото поръчителят има същото правно положение, каквото има и длъжникът по главното задължение спрямо кредитора, както се прие в първата част на настоящото изложение. На следващо място, той има същите задължения и същите права към този кредитор, наред със свои допълнителни лични и самостоятелни такива. Неговата имуществена сфера е в еднаква степен обременена и подчинена на претенцията на кредитора, както тази на длъжника. Кредиторът има еднакво значим интерес от запазването на двете имуществени маси, които от момента на сключване на договора за поръчителство всъщност се сливат в едно общо имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори по собствена преценка.

Според мен не може да има никакво съмнение, че кредиторът има легитимен правен интерес да иска защита на своите права спрямо действия или сделки, предприети от поръчителя в негова вреда и такива, които затрудняват възможностите на поръчителя да изпълнява своя дълг, който той лично и доброволно е поел спрямо кредитора, независимо че го е направил в интерес на първоначалния длъжник.

Несъмнено сериозно предизвикателство за ищеца кредитор ще бъде доказването на иска в съдебния процес, съгласно правилото на чл. 154, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.. На първо място, още на етап проверка по редовност и допустимост на исковата молба, кредиторът ще трябва да представи достатъчно доказателства не само за качеството си на кредитор по главното вземане, а и такива за качеството си на кредитор по договора за поръчителство, тоест ще твърди съществуването на две правоотношения и две правни качества. На второ място, кредиторът следва да навежда такива факти и доказателства в процеса, които да се отнасят до увреждащи действия, предприети от поръчителя. Считам, че и по отношение на поръчителя следва да намери приложение, застъпеното в преобладаващата съдебна практика становище, че в процеса по чл. 135 ЗЗД не е необходимо доказването на съществуването на самото вземане при условията на пълно и главно доказване, както и на неговата изискуемост и ликвидност. Според Решение № 552/15.07.2010 г. по гр. дело № 171 от 2010 г. на IV ГО на ВКС съдът изхожда единствено от фактите, застъпени в исковата молба относно съществуването на вземането и приема, че то съществува, ако това следва от описаното в обстоятелствената част на исковата молба. Подобно становище е изразено и в Решение № 328 от 23.04.2010г. по гр. дело № 879 от 2010 г. на III ГО на ВКС. Според него кредиторът има за задължение единствено да докаже качеството си на кредитор и да провежда пълно и главно доказване за тези факти, ако бъдат оспорени от ответника. Но същият няма задължение да доказва правата, от които произтича това качество и да установи по несъмнен начин, че вземането е изискуемо и ликвидно. Разбира се, съществуват решения и в обратния смисъл. Но смятам, че мнението, застъпено в цитираните решения е единственото справедливо и оправдано от материалноправна и процесуалноправна гледна точка. Причините за това са следните. На първо място, не може да се отрече на кредитора правото му да води иск по чл. 135 ЗЗД в защита на своите интереси, произтичащи от едно бъдещо, срочно или условно задължение, за което още не е настъпил падежът или не се е сбъднало условието. Ако застъпим обратното становище, това ще доведе до абсолютно несправедливото положение, при което кредиторът ще бъде лишен от всякакви защитни механизми, докато неговият длъжник сериозно накърнява възможностите за удовлетворяване на валидно и законосъобразно възникналото му вземане. Ако тази защита възникваше едновременно и след изискуемостта на вземането, то тя щеше тотално да загуби смисъл и нямаше да има никаква практическа приложимост. Интересът на кредитора е той да се брани срещу всякакви увреждащи правни и фактически действия с оглед бъдещото му удовлетворяване от имуществото на длъжника.

Впрочем разгледаният накратко проблем, който със сигурност заслужава по- задълбочено и широко внимание, има отношение и към въпроса по т. 2 от т.д. № 2 от 2017 г. ОСГТК на ВКС: "Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?". С оглед на преобладаващата съдебна практика и застъпеното по-горе становище считам, че такава зависимост на преюдициалност между двата иска не съществува. Аргументите за това са следните.

Според становището, застъпено в преобладаващата съдебна практика, възприето и в ТР № 1 от 2001 г. по т.д. № 1 от 2001 г. на ОСГК и потвърдено в ТР № 2 от 2004 г. по т.дело № 2 от 2004 г. на ОСГТК на ВКС, зависимостта между делата по смисъла на чл. 229. ал.1, т. 4 ГПК трябва да е на обусловен и обуславящ иск, което означава, че предметът на иска, поставен за разглеждане по обусловения иск следва изцяло или частично да съдържа в себе си отговор на въпрос, който е част от предмета на иска по обуславящия иск. В този смисъл са и дадените разяснения в по-новото Тълкувателно решение от 31.07.2017 г. по т. дело № 7/2014 на ОСГТК на ВКС. Ключът към правилното разбиране на този въпрос е изследване на предмета на иска по чл. 135 ЗЗД и предмета на иска, който може да бъде установителен или осъдителен за съществуването, изискуемостта или размера на вземането на кредитора. Искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет установяване на факти относно увреждането, намерението за увреждане и знанието у длъжника и третото лице. Ако тези предпоставки са налице, съдът в своя диспозитив ще обяви сделката за относително недействителна спрямо кредитора и само по отношение на този предмет ще е налице сила на присъдено нещо. СПН няма да обхваща проблема относно съществуането/ несъществуането на вземането, доколкото същият не е част от предмета на този иск и произнасянето по него ще се съдържа в мотивите. Докато задача на съда по иска, предявен от кредитора срещу длъжника относно вземането, ще бъде да се произнесе относно вида и размера на вземането и юридическите факти, от които произтича то. Диспозитивът на това решение ще установи със сила на присъдено нещо всички параметри на вземането и той ще обвърже със задължителна сила страните по него. Както е видно, между двете дела няма връзка на преюдициалност, обуславяща правилното решаване на делата. С тях се решават правни спорове от различно естество и не се установява релевантна правна връзка, налагаща спирането им по смисъла на чл. 229, ал.1, т. 4. ГПК. В същото време няма пречка длъжникът или кредиторът, при съблюдаване на процесуалните предпоставки за това, да въведе чрез инцидентен установителен иск /ИУИ/ въпроса за съществуването на вземането или сделката и обективно да се съединят двата иска в един процес.

Както беше посочено още в уводните изречения на настоящото изложение, искът по чл. 135 ЗЗД има само подготвителен характер и не признава никакви права на кредитора, освен правото да не зачита последиците на увреждащата го сделка. Едва след като вземането му бъде установено със СПН и взискателят се снабди с изпълнителен титул и получи легитимация на своята правна претенция, кредиторът ще може, позовавайки се на решението по отменителния иск, да насочи изпълнение върху имуществото, с което длъжникът се е разпоредил в негова вреда, и този факт е бил признат със СПН от съда. Именно затова последиците на иска по чл. 135 ЗЗД не застрашават по никакъв начин правата и интересите на длъжника и третото лице, поради което няма нужда от излишно натоварване на съда и страните с тежката процедура по доказване на вземането в рамките на процес, който има ясно дефинирани от закона цели.

Автор: Гюлсевер Тунджер Сали, V курс, Софийски университет "Св. Климент Охридски"

Коментари от FACEBOOK
Коментари от правен свят
   Започни с:  Първите  |  Последните  
Няма коментари към новината.
ТВОЯТ КОМЕНТАР
Име
Коментар
Снимка 1
Снимка 2
Снимка 3
Снимка 4
Снимка 5
Снимка 6
Въведете буквите и цифрите от кода в дясно