След произнасянето на ВАС относно пребиваването на двойка "съпруги"
България на кръстопът между миграцията и еднополовите бракове в Европейския съюз
В съдебното решение не става въпрос за признаване от страна на българската държава за валиден или не сключения в чужбина брак между две жени
 
06 август 2019, 11:06 | Георги Маринков | Видяна: 416
 
 

През изминалата седмица Върховният административен съд (ВАС) постанови решение, което привлече общественото внимание и се превърна в обект на полюсни дискусии – Решение № 1135 от 24.07.2019г. С този акт се потвърждава първоинстанционното решение на Административен съд-София град и по този начин е отменен отказът за разрешение за продължително пребиваване на член на семейството на гражданин на Европейския съюз (ЕС) в България, а преписката е върната на административния орган – Дирекция "Миграция" към МВР за ново произнасяне.

Защо обаче решението е обект на коментар? Бракът в това семейство е еднополов. Именно от този факт произлизат множеството дебати и критики. Дали поради недостатъчна осведоменост, или незапознаване с фактическата и правна страна на казуса, а в определени случаи и поради медийно спекулиране по въпроса, се появяват твърденията, че с това решение се прокарва път на хомосексуалните бракове в България.     

След цялостен, последователен и аналитичен прочит на решението може да се установи изричното споменаване, че не става въпрос за признаване от страна на българската държава за валиден или не сключения брак, т.е семейното положение на лицата според нашето законодателство не е предмет на делото. Този случай следва да се разглежда единствено като такъв за издаване на разрешение за пребиваване на член на семейството на гражданин на ЕС, съответно от гледната точка на една от основните цели и ценности на Съюза - правото на свободно придвижване.

Настоящата статия има за цел да даде синтезиран преглед на правната страна на казуса, без да има намерението да застъпва страна по въпросите "за" или "против" еднополовите бракове.

Решаването на този случай в България се появява година след отсъждането по подобен казус от Върховния съд на Румъния, по който казус е отправено и преюдициално запитване към Съда на Европейския съюз (СЕС) и е постановено решение С-673/2016. В това решение СЕС посочва, че държавите членки са длъжни да признават еднополовите бракове за целите на предоставянето на право на пребиваване. Това задължение обаче не означава, че държавите са длъжни да разрешат в националното си законодателство тези бракове. И, ако дори да се приеме, че фактическата обстановка по двете дела е различна, то Конституционният съд на Румъния също счита, че делото се отнася единствено до признаването на последиците от законно сключен в чужбина брак между гражданин на ЕС и негов съпруг от същия пол, който е гражданин на трета държава, по отношение на правото на семеен живот и на свободно движение, разгледани във връзка със забраната за дискриминация, основана на сексуална ориентация.

И независимо от силно разделените обществени нагласи тук се появяват нормите на три правопорядъка – националният, европейският и международният. Тези три нива се подреждат по определени правила йерархично и си взаимодействат едно с друго. Именно на това взаимодествие се дължи възможността държавите да си сътрудничат, оборотът да функционира нормално и гражданите да участват в него. Наличието на международните договори (когато говорим за държави извън ЕС) и на правото на ЕС ни дават немалко възможности за свободното предвижване на стоки, услуги, хора и капитали в рамките на едно обединение на държави – каквото се явява Европейският съюз. За да възникнат тези възможности обаче е необходимо всяка държава да направи съответните отстъпки и да предаде част от своя суверенитет в някои изрично и предварително определени области. Макар и трудно за възприемане от силно националистически настроени общества, това е неминуемо наложително, за да може да се постига напредък в международните отношения и международното сътрудничество през 21 век.

В изпълнение именно на задълженията си по Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), като държава членака на ЕС, България транспонира Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, уреждайки свободното движение на граждани на ЕС в Закона за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз, които не са български граждани и членове на техните семейства. По смисъла на § 1, т. 1, буква "а" от Допълнителните разпоредби и във връзка с чл. 5, т. 1 на този закон "Член на семейството на гражданин на Европейския съюз" е и лице, с което гражданинът на Европейския съюз е сключил брак или има фактическо съжителство, удостоверено с официален документ, издаден от друга държава - членка на Европейския съюз, или други документи, удостоверяващи обстоятелствата относно фактическото им съжителство, с изключение на писмено изявление от лицето". В цитираната разпоредба никъде не се открива изрично изискване за разнополовост на лицата. Нещо повече, видно от текста е, че се изисква валиден документ според правото на държавата, от която идва лицето. За българската администрация е задължително, след установяване достоверността му, да го признае, независимо от своето национално право.

За целите на тази Директива следва да се изясни, че за понятието "съпруг" трябва да се приложи автономно тълкуване. Това означава, че поради изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза и принципа за равенство, разпоредба от европейския правопорядък, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка, трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване във всички държави, независимо от различията в националните им системи. Такова тълкуване трябва да се направи при отчитането нейния контекст и целта на разглежданата правна уредба.

В заключенията, до които достигат, СЕС и генералният адвокат в СЕС Мелчиър Ватле (застъпени и от състава на ВАС по делото у нас), изясняват, че, ако член 2, точка 2, буква б) от Директивата препраща към "условията, посочени в приложимото за случая законодателство на приемащата държава членка" във връзка с регистрираното съжителство, то член 2, точка 2, буква а) от тази Директива не съдържа никакво препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на качеството "съпруг". 

Безспорен факт е, че законодателството относно гражданското състояние е област от компетентността на държавите членки и правото на ЕС и не обхваща тази сфера. Въпреки това, съгласно постоянната и валидна за всички области съдебна практика, при упражняване на своите правомощия държавите членки трябва да спазват европейското право. Въпросите, свързани с гражданското състояние на физическите лица, не представляват изключение от това правило, тъй като Съдът е постановявал вече, че при упражняването на тези правомощия трябва да се спазват разпоредбите относно принципа на недопускане на дискриминация.

В заключението си, генералният адвокат Ватле също припомня, че "юридическият проблем в основата на тези спорове не е свързан с националното законодателството относно брака между лица от един и същ пол, а със свободното движение на гражданите на Европейския съюз".  

На държавите в ЕС е дадена възможността самостоятелно да преценяват и уреждат допускането или забраната за еднополови бракове във вътрешното си право. Въпреки това обаче Европейският съд постановява, че са възможни случаи, чието регулиране е от компетентността на държавите членки, но същевременно тази хипотеза да е и "неразривно свързан[…] със свободата на движение на съответния гражданин на Съюза, което не допуска на […] граждани на трети страни да бъде отказано правото да влязат и пребивават в държавата членка, в която пребивава гражданинът на Съюза, [така че] да не бъде накърнена тази свобода".

В националното право на немалко държави-членки формулировката на уредбата на института на брака изрично налага тълкуването, че е схващан само и единствено като съюз между мъж и жена, но това не може да заобиколи изискването на СЕС. Такъв е и вложеният смисъл в чл. 46 от българската Конституция, установим при граматическото му тълкуване. Румънските Конституция и граждански кодекс са дори по-сурови – те изрично забраняват еднополовите бракове и не признават сключените в други държави. При все това, видно от румънското решение, там също е признато правото на пребиваване на член на семейство при еднополов брак.

Не може да се отрече, че понятието за брака засяга националната идентичност на някои държави членки, какъвто е и случаят у нас. Но задължението за зачитане на тази идентичност, което се съдържа в член 4, параграф 2 Договора за ЕС (подписан от всички дръжави-членки), не може да се тълкува изолирано от задължението за лоялно сътрудничество, записано в параграф 3 от същата разпоредба. От това следва, че държавите-членки са задължени да гарантират изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза.

Дори от гледна точка на националната ни уредба в сферата на международното частно право (МЧП), по аргумент от чл. 76 от Кодекса за МЧП, условията за склчване на брак отново се уреждат от приложимото право по гражданството на всеки от встъпващите в брак (в общия случай) или по обичайното им местопребиваване (което пък е основна привръзка за определяне на приложимото право в МЧП). Тоест, когато това място е различно от България, условията и пречките за сключване по българското право не са приложими.

Все пак структурата на член 2, точка 2 от Директивата позволява да се твърди, че понятието "съпруг" препраща към понятието "брак". Действително освен преките низходящи и възходящи родственици, посочени в останалите хипотези на член 2, "членове на семейството" по смисъла на Директивата са съпругът и партньорът, с когото гражданинът на Съюза има регистрирано съжителство. Член 3, параграф 2, буква б) от същия акт добавя към бенефициентите на Директивата "партньора, с когото гражданинът на Съюза има трайна връзка, което е надлежно удостоверено".

Следователно, макар да е сигурно, че понятието "съпруг/съпруга" от Директивата препраща към брака, то е "джендър" неутрално и не зависи от мястото на сключването му. Следва да се приеме и, че не влиза в разрез с официалната позицията на Република България по отношение на Истанбулската конвенция (тъй като и такива становища се срещат сред спорещите).

Понятието "съпруг/съпруга" по смисъла на Директивата по необходимост се свързва със семейния живот, а следователно и със защитата на същия по силата на Хартата за основните права в Европейския съюз (Хартата) и на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). В това отношение развитието в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) не може да се пренебрегне. Въпреки, че ЕСПЧ потвърждава постоянно свободата на държавите дали да въведат еднополовите бракове, още в началото на първото десетилетие на 21 век той приема, че изглежда "изкуствено да продължава да се приема, че за разлика от разнополовите двойки, еднополовите двойки не биха могли да водят "семеен живот" по смисъла на член 8 [от ЕКПЧ]". Решенията на държавите в областта на имиграцията в някои случаи могат да съставляват намеса в упражняването на правото на зачитане на личния и семейния живот и затова ЕКПЧ налага на държавите задължение да предоставят възможност на еднополовите двойки да получат юридическо признаване и правна защита.

Със сигурност европейският нормотворец си е давал ясна сметка за споровете, които може да породи тълкуването на понятието "съпруг", оставено без наличието на допълнително пояснение. Той обаче решава да не го уточнява, като нито го ограничава само до разнополовия брак, нито обратно, предвижда бракът между лица от един и същ пол. Комисията на ЕС не допуска смисълът на понятието "съпруг" да бъде окончателно установен и неподатлив на тенденциите в развитието на обществото. От този първоначален преглед става ясно, че текстовете в Директивата остават неутрални. Този избор на законодателя допуска гъвкаво тълкуване на понятието "съпруг", независимо от мястото на бракосъчетанието и въпроса за пола на съответните лица.

Улесненото придобиване на право на пребиваване е едно от задълженията на България и на всяка една друга държава, като членка на ЕС и това ставя ясно от ДФЕС. При тези обстоятелства, в съответствие с практиката на СЕС, условията за предоставяне на производно право на пребиваване, приложими в държавата членка по произход на съпруга, по принцип не би трябвало да са по-стриктни от предвидените в Директивата относно положението, при което съпругът упражнява правото си на свободно движение, като се установява в държава членка, различна от тази, на която е гражданин.

В духа на развитие на правосъзнанието на законодателя и на правораздаващите органи в ЕС, както редица генерални адвокати вече са имали повод да твърдят, правото на Съюза трябва да се тълкува "в светлината на обстоятелствата в наши дни", тоест при отчитане на "съвременната действителност" в рамките на европейските общности. Всъщност, правото няма как да бъде "изолирано от обществената действителност и не би могло да не се адаптира възможно най-бързо към нея. В противен случай има опасност от налагане на отживели виждания и заемане на статични позиции". Не би следвало да има съмнения, че това важи в особена степен в областите, които засягат обществото. Както изяснява генерален адвокат Geelhoed, "ако Съдът пренебрегне тези тенденции в развитието, може да възникне риск съответните правни норми да не бъдат напълно ефективни". Дори самият Съд на ЕС посочва, че разпоредбите от правото на Сюза трябва да се тълкуват с оглед на неговото развитие към момента на прилагане на съответната разпоредба.

В заключението си генералният адвокат Мелчиър Ватле обобщава, че приетото от СЕС тълкуване осигурява оптимално зачитането на семейния живот, гарантиран от член 7 от Хартата, като същевременно оставя свобода на държавите членки да разрешават или не брака между лица от един и същ пол. За сметка на това обратното тълкуване би съставлявало разлика в третирането между сключилите брак двойки в зависимост от това дали са от един и същ или от различен пол, тъй като нито една държава членка не забранява брака между лица от различен пол. Основана на сексуалната ориентация, подобна разлика в третирането би била неприемлива от гледна точка на Директива 2004/38, както и на Хартата, която трябва да се тълкува в светлината на ЕКПЧ.